Предвоенният блус

Американската издателска индустрия е публикувала голям брой партитури за рагтайм. До 1912 г.  партитурната индустрия е публикувала три популярни подобни на блус композиции в изпълнение на Tin Pan Alley, които възприемат някои блус елементи: "Baby Seals' Blues" на "Baby" F. Seals (аранжимент - Арти Матюс), "Dallas Blues" на Харт Уанд и "The Memphis Blues" на Уилям Хенди.

Слайд китара

С разрастването на музикалната индустрия, кънтри изпълнители като Бо Картър, Джими Роджърс, Слепия Лемон Джеферсън, Лони Джонсън, Тампа Ред и Слепия Блейк стават все по-популярни сред афро-американското общество. През 1923 г. роденият в Кентъки Силвестър Уивър става първия, който записва слайд китара, при която прагчетата на китарата се натискат с острие на нож или гърлото на бутилка. Слайд китарата става важна част от делта блуса. Първите блус записи от 20-те години се категоризират като традиционен, селски кънтри блус и по-изтънчения градски блус. През 20-те години блусът става един от главните елементи на афро-американската и американската популярна музика, като достига до бялата публика чрез аранжиментите на Хенди и класически женски блус изпълнения. Блусът се развива от неофициални изяви в барове до забави в театрите. Блус представления се организират от Асоциацията на брокерите собственици на театри в нощни клубове като Котън клуб и джук джойнтове като например баровете по улица Бийли в Мемфис. Няколко звукозаписни компании като Американската звукозаписна корпорация Окех рекърдс и Парамаунт рекърдс започват да записват афро-американска музика.

Кънтри блус изпълнителите често импровизират без акомпанимент или само с банджо или китара. Регионалните стилове на кънтри блуса варират значително в началото на 20-ти век. Делта блусът е различен със пламенните си вокали, придружавани от слайд китара. Малко записваният Робърт Джонсън комбинира елементи от градския и селския блус. Като добавка към Джонсън, в този стил се изявяват влиятелни изпълнители като по-ранните Чарли Патън и Сон Хаус. Певци като Слепия Уили Мактейл и Фултън Алан се подвизават в традициите на югоизточния "деликатен и лиричен" Пидмонт блус, който използва усложнена китарна техника на свирене с пръсти, основана на рагтайма. Джорджия също има своя блус традиция представлявана от Кърли Уивър, Тампа Ред, Барбекю Боб Хикс, Джеймс Кокомо Арнолд и др.
Бързия Мемфиски блус, развит в началото на 20-те и 30-те близо до Мемфис, Тенеси, е повлиян от джук групи като Memphis Jug Band и Gus Cannon's Jug Stompers. Изпълнители като Франк Стоукс, Спящия Джон Естейст, Робърт Уилкинс, Джо Маккой, Кейси Били Уелдън и Мемфис Мини използват разнообразни нетипични инструменти като уошборд, цигулка, казу и мандолина. Мемфис Мини е известна с виртуозната си китара.

Пианиста Мемфис Слим започва кариерата си в Мемфис, но отличителния му стил е по-мек и има суинг елементи. Много от музикантите, започнали кариерата си в Мемфис, се местят в Чикаго в края на 30-те и началото на 40-те и стават част от градския блус, който смесва кънтри блус с електрически блус.
Градският блус е много по-сложен и изпипан от кънтри блуса, тъй като изпълнителите вече не се намират в местната си общност и трябва да се адаптират към много по-разнообразните предпочитания на все по-различна публика. Класическия женски блус и водевила са популярни през 20-те основно благодарение на Мами Смит, Гертруд "Ма" Райни, Беси Смит и Виктория Спиви. Мами Смит, повече водевилен изпълнител отколкото блус музикант, е първата афро-американка, която записва блус през 1920 г.; вторият запис "Crazy Blues" се продава в 75 000 копия само в първия си месец. Ма Райни наричана "Майката на Блуса" и Беси Смит "пеят в средните тонове, вероятно, за да се чуват по-лесно в крайните части на заведението". Други известни изпълнители на градски блус са Тампа Ред, Големия Бил Бронзи и Лерой Кар. Преди Втората Световна Война Тампа Ред е известен като "Китарния магьосник". Кар свири на пиано заедно с китариста Скрейпър Блекуел - формат, който продължава до 50-те, заедно с изпълнители като Чарлс Браун и Нат Кинг Кол.

Буги-вуги е друг важен стил от 30-те и началото на 40-те, част от градския блус. Въпреки, че се асоциира основно с пиано, буги-вуги се използва като акомпанимент на певци и като солова част в групи и малко формации. За стила е характерна постоянна бас фигура (китарен риф) и смяна на нивата на лявата ръка, разработвайки всяка струна с удари и декорации на дясната ръка. Пионер на буги-вугито е Джими Янси и Буги-Вуги Трио (Албърт Амънс, Пит Джонсън и Миди Лукс Люис). Чикагски буги-вуги изпълнители са Кларънс Смит и Ърл Хайнс, които "свързват стимулиращите ритъм на лявата ръка при рагтайм пианистите с мелодични фигури, подобни на тези на дясната ръка тромпета на Армстронг". Мекият луизиански стил на Професор Лонгхеър и, в по-скоро време, на Доктор Джон смесва класически ритъм енд блус с блус стилове.
Друга насока на развитие от този период е биг бенд блуса. Изпълнители като Бени Мотън, Джей Макшан и Count Basie Orchestra започват да концентрират вниманието си към блус музиката, което проличава в 12-тактовите инструментали "One O'Clock Jump", "Jumpin' at the Woodside" и по-веселите "Going to Chicago" and "Sent for You Yesterday" на Джими Ръшинг. Известна песен на биг бенд е "In the Mood" на Глен Милър. През 40-те се развива и джъмп блуса. Той тръгва от буги-вуги вълната и е силно повлиян от биг бендовете. Използва саксофон и други брас инструменти, а китарната и ритъм секции са по-джазови, като темпото е забързано с декламаторски вокали. Блус мелодиите на Луис Джордан и Големия Джо Търнър след време повлияват силно върху стилове като рокендрол и ритъм енд блус. Родения в Далас и често свързван с калифорнийския блус Ти Боун Уокър успешно съчетава градски блус а ла Лони Джонсън и Лерой Кар с джъмп блус и доминира на джаз-блус сцената в Лос Анджелис през 40-те.